Когато се свързват с рецептор, лигандите и наркотици имат ефект върху целевата клетка. Вътрешната дейност е сила от този ефект. Антагонистите имат нулева присъща активност и са предназначени само за предотвратяване на свързването на други лиганди с въпросния рецептор.
Какво представлява вътрешната дейност?
Когато се свързват с рецептор, лигандите и наркотици имат ефект върху целевата клетка. Вътрешната дейност е сила от този ефект. От химическа гледна точка лигандите са йони или молекули които са привлечени от централни атоми или централни йони и образуват сложна връзка с тях. От медицинска гледна точка лигандите са вещества за заемане на рецепторите, които упражняват медииран от рецептора ефект след свързване с рецептора. В този контекст вътрешната активност съответства на силата, която лигандът или фармаконът притежават след свързване със специфичен рецептор. Понякога присъщата активност също показва сила на промяната на клетъчната функция, която настъпва, когато лигандите се свързват с рецепторите. Вътрешната активност играе ключова роля по-специално във фармакодинамиката. Това е изследването на действието на наркотици, което представлява клон на фармакологията. Например, ефективността на лекарството може да бъде оценена чрез присъщата активност. Специален случай на вътрешна активност е вътрешната симпатомиметична активност, известна също като частична агонистична активност. Този термин се отнася конкретно до стимулиращия ефект на β-рецепторните блокери като пиндолол върху свързаните с тях рецептори. Вътрешната активност трябва да се разграничава от афинитета, който описва привличането на свързващи партньори. Междувременно вътрешната активност понякога се нарича ефективност.
Функция и задача
Всеки лиганд има специфично място на действие. Това място за действие е например a клетъчната мембрана рецептор. Именно от този сайт лигандът за пръв път оказва своето въздействие върху клетката. Заедно с рецептора, лигандът винаги образува комплекс, така нареченият комплекс лиганд-рецептор. Без тази сложна формация лигандът не може да упражни ефекта си. След свързването, полученият комплекс медиира клетъчен ефект, който променя клетъчните функции. Промяната на клетъчните структури чрез посредничеството на лиганд-рецепторния комплекс е централният елемент на присъщата активност. Това не е пряката промяна сама по себе си, а мярка за силата на клетъчните промени. Накратко, присъщата активност е мярка за силата на ефекта на определен лиганд, свързващ се с рецептор. Вътрешната активност може да бъде изчислена. Изчислява се по формулата IA = Wmax, разделена на Emax. В тази формула IA означава вътрешна активност. Wmax съответства на максимално възможния ефект на въпросния агонист, а Emax е теоретично максимално възможният ефект на свързването. С тази формула стойностите за присъщата активност винаги са между нула и единица. По този начин, агент или лиганд с присъща активност от нула не предизвиква никакъв ефект чрез свързване с рецептора. В този случай се казва, че активната съставка е чист антагонист, който заема само рецептора и по този начин предотвратява свързването на други лиганди с рецептора. За разлика от това, когато присъщата активност на активната съставка е една, свързването с рецептора постига максимален ефект. По този начин лигандът или лекарството не могат да се нарекат чист антагонист. Агентите с присъща активност между стойностите нула и единица понякога се наричат частични агонисти. Класическият модел предполага „монофункционални“ лиганди, действащи на рецептора. Всъщност обаче лигандът е способен да насочва индивидуално различни сигнални пътища. Лигандите също могат да използват паралелно различни сигнални пътища и по този начин да действат едновременно като антагонист и агонист. Тъй като вътрешната активност на съединението може да варира в различните тъкани.
Болести и разстройства
Вътрешната активност в крайна сметка е от значение за всички лекарства. В този контекст трябва да се разграничат агонисти и антагонисти. Антагонистите, както бе споменато по-горе, имат нулева присъща активност. Съответно те сами не оказват никакъв ефект, но инхибират действието на други лиганди на рецептора, като такива лекарства включват бета-блокери, например. Активната съставка в тези лекарства се свързва с бета рецепторите. По този начин те блокират рецепторите за свързване на други вещества, чийто ефект трябва да бъде потиснат. Например, бета-блокерите могат да се свързват с β-адренорецепторите. С това свързване те блокират обвързването на стрес хормон адреналин както и невротрансмитер норадреналин. По този начин ефектът на веществата се инхибира. По този начин веществата понижават сърце ставка в покой, например. Едновременно с този овлажняващ ефект, те също се овлажняват кръв натиск. Поради тази причина бета-блокерите се използват за лечение на различни заболявания и са подходящи например като консервативно лекарство притежава за високо кръвно налягане или коронарни сърце болест. Поради добре документираната си и сега широко доказана ефикасност, бета-блокерите са сред най-често предписваните лекарства от всички. Агонисти за допамин рецепторите се използват например като активни съставки при лечението на болестта на Паркинсон. Агонистите на тези рецептори включват например веществата будипин, каберголин, дихидроергокриптин, лизурид, палиперидон, перголид, пирибедил, прамипексол or ропинирол. Те се подобряват типично симптоми на болестта на Паркинсон поради разгънатия ефект при свързване на рецепторите, като, по-специално, твърдост на движението, двигателни нарушения, през деня умора намлява треперене.
