Диагноза
По същество има две възможности за клинична диагностика на диабет insipidus. И в двата случая се измерва уриносмоларността, т.е. концентрацията на урината. От една страна, така нареченият тест за жажда е достъпен за лекарите.
Това обаче се основава на сътрудничеството на пациента. При теста за жажда, който трябва да продължи максимум 24 часа поради загуба на течности, няма повишена секреция (екскреция) на хормона RDA въпреки дехидрация („Изсушаване от тялото“). Тази секреция би била важна, за да се гарантира, че кръв обемът се поддържа, ако приемът на течности е твърде нисък или липсва.
От друга страна, може да се прилага вещество, наречено десмопресин. Това вещество има същата функция като хормона вазопресин (RDA). Този метод може да се използва за разграничаване между централен и бъбречен диабет безвкусен.
Това е така, защото ако не се установи повишена концентрация на урина по време на теста за жажда, диабет insipidus може да се диагностицира, но точният подтип може да се определи само чрез прилагане на хормона десмопресин. Ако бъбрек не реагира на това, т.е. силно разредената урина все още се отделя, причината се крие в бъбрек себе си. Не е в състояние да инсталира водните канали. В противен случай, ако концентрацията на урина вече е нормална, причината е централна, т.е. хипофизната жлеза. Тук хипофизната жлеза произвежда твърде малко или не RDA (антидиуретичен хормон).
Терапия Diabetes insipidus
Терапията за диабет insipitus се различава в зависимост от формата на заболяването. Има диабет insipitus centralis и диабет insipitus renalis. В случай на диабет insipitus centralis, причината се крие в хипоталамус или в хипофизната жлеза, при което се нарушава отделянето на ADH (антидиуретичен хормон).
В случай на диабет insipitus renalis, причината се крие в бъбреците или по-точно в дисталните каналчета и тръбите за събиране. Тук ADH (антидиуретичният хормон) вече не може напълно да развие своя ефект. Причините за това разстройство могат да бъдат например отравяне или лекарства, както и бъбречна недостатъчност, възпаление на бъбречен таз или дори генетичен дефект.
В зависимост от класификацията на заболяването, терапиите трябва да имат различни подходи, за да бъдат ефективни. И при двата терапевтични подхода целта е да се компенсира непосредственият дефицит на вода в организма и да се намали загубата на урина. Това се постига чрез различни подходи.
1) Терапията на диабет insipitus centralis се счита за по-проста, тъй като се прилага десмопресин (аналог на вазопресин). Десмопресинът е антидиуретик, т.е. лекарство, което намалява отделянето на урина. Десмопресинът е аналог на антидиуретичния хормон, ендогенен хормон, който стимулира бъбречните каналчета да пропускат повече вода.
В резултат на това се реабсорбира повече вода и се отделя по-малко урина. След това тази урина е по-концентрирана. Тъй като ADH (антидиуретичен хормон) вече не се освобождава в случай на диабет insipitus centralis поради нарушение в хипоталамус и хипофизната жлеза, терапията се намесва тук, като поема функцията на ADH с прилагания дезмопресин.
Този десмопресин може да се прилага перорално (разтвор) или назално (спрей за нос). 2. обаче терапията за диабет insipitus renalis е малко по-трудна. Тиазид диуретици може да се даде.
тиазиди диуретици принадлежат към така наречените диуретични агенти. Те действат върху дисталните бъбречни каналчета и осигуряват повишена екскреция на натрий. Това прави отделената урина по-концентрирана. В допълнение, повишеният прием на течности е задължителен в случай на диабет insipitus renalis.
