Синдром на Марфан

Синоними в по-широк смисъл

Фибрилопатия тип 1; синдром на арахнодактилия; финес на паяк; Синдром на Ахард-Марфан; MFA синдромът на Марфан е рядко генетично заболяване на съединителната тъкан с необичайни промени в сърце, съдове, око и скелет с водещ симптом на дълъг, тесен или паяков крайник. Основата на синдрома на Марфан е мутация на гена на фибрилин 1, който може да бъде наследен автозомно-доминиращо от родителите или може да се появи като нова мутация в единични случаи. С разпространение 1:10.

000 и около 8000 засегнати хора в Германия, синдромът на Марфан може да бъде причислен към редките заболявания. Мъжете и жените са еднакво засегнати, тъй като болестта не засяга пола хромозоми. Синдромът на Марфан получи името си от един от първите си описатели, Антоан Марфан, който през 1896 г. наблюдава необичайно дълги и тесни пръсти при малко момиче.

- съединителната тъкан на човешкото тяло се намира извън клетките, известен още като извънклетъчен матрикс, който се намира в цялото тяло. Намира се главно в кости, хрущял, сухожилия намлява кръв съдове, но също така и във всички други органични системи, съединителната тъкан има за задача да обвързва, обгръща и служи като направляваща структура. Съединителната тъкан е съставена от протеини (аминокиселини) и захарни вериги (захариди).

тези протеини могат да се комбинират със захарните вериги, за да образуват големи инертни материали и след това да образуват например колаген фибрили (градивни елементи от колагенови влакна) на кости or коса. Микрофибрилите на съединителната тъкан също са такива агрегати, които са съставени от фибрилинови компоненти, други протеини и захари. Тези микрофибрили се намират в повечето съединителни тъкани и винаги се намират на повърхността на еластичните влакна, които придават на тъканите на кожата например тяхната еластичност.

Но те също имат своите задачи във влакната на хрущял намлява сухожилия. От всеки от различните фибрилини, които формират гръбнака на микрофибрилите, генетичната информация, необходима за производството на тези протеини, се намира на различни хромозоми. Една от задачите на фибрилин-1 е образуването на микрофибрили, но за целта той трябва да е бил правилно сгънат по време на неговото производство (синтез) в клетката (фибробласт), т.е.

При образуването на микрофибрили фибрилинът изисква различни помощни молекули, които са необходими за стабилизиране по време на омрежването на фибрилите. Това включва калций. Следователно е разбираемо, че липсата на функционални микрофибрили може да доведе до дилатация на аортата (аортна дилатация), тъй като стабилизиращата им функция се губи поради дефекта във фибрилина.

Прекомерният растеж на крайниците се дължи на липсата на регулираща функция на микрофибрилите в надлъжния растеж на тръбната кости. Същото важи и за зонуларните влакна на окото (апарат за окачване на очната леща), които губят неимоверно стабилност и по този начин водят до „клапан на лещата“. За да се постигне необходимото правилно сгъване на фибрилите и тяхното събиране, те трябва да бъдат обвързани с калций, който ги предпазва от преждевременно разграждане.

Често обаче именно регионът във фибрилите е засегнат от отговорната мутация калций обвързващ. Следователно сгъването може да се провали и микрофибрилите са изложени на ускорено разграждане. В обобщение, отслабените или дори липсващи микрофибрили са отговорни за различните симптоми на синдрома на Марфан, които не могат да бъдат изградени правилно поради дефектен ген на фибрилин.

Първата стъпка в терапията на синдрома на Марфан обикновено е незабавна корекция на начина на живот след поставяне на диагнозата. Тежки наранявания като удар (травма от ускорение) или сблъсъци с други, като в баскетбола, волейбола или футбола, трябва да се избягват, ако е възможно, в случай на съществуващ синдром на Марфан, тъй като това може да увеличи риска от разделяне аортата (дисекция). Това е особено проблематично, тъй като много пациенти със синдром на Марфан са избрали спорт като баскетбол поради височината си.

Същият риск се открива и в спортовете, където максимумът кръв стойности на налягането (кръвно налягане върхове) са повишени, какъвто е случаят с културизъм, например. Редовно мониторинг от състояние на засегнатите съдове винаги е показан при синдром на Марфан. Ако диаметърът на аортата е по-малко от 40 милиметра, достатъчна е годишна проверка. Ако съществува риск от разкъсване на аортата, операцията е неизбежна.

В случаи на спешно желание за деца, фамилна анамнеза с разделяне на аортата или едновременна липса на затваряне на сърце клапани (аортна или митрална клапа недостатъчност), може да се извърши операция, дори ако аортата (аневризма) е широка 50 милиметра. Смъртността на интервенцията се увеличава от 1% за планирани операции до 27% за спешни операции. По правило техниката се състои в отстраняване на разширената част на аортата (операция на Bentall).

При тази процедура възходящата аорта и аортна клапа се заменят с клапно-носеща „композитна“ протеза. Недостатък на тази процедура е доживотната необходимост от прием на антикоагуланти (антикоагуланти). За да се избегне това, все по-често се използва техниката за запазване на клапата според Дейвид или Якуб, при която само аортата се заменя с протеза.

Често обаче запазеният клапан се дегенерира през годините, което налага втора операция. Ако от друга страна има слабост на лявото сърце клапан (митрална клапа недостатъчност), тя трябва да бъде заменена с клапна протеза, за да се предотврати по-нататъшното разширяване на възходящата аорта. Тук също, за цял живот инхибиране на кръв съсирването става неизбежно.

Ако реконструкция на митрална клапа тези лекарства могат да бъдат отказани, което е особено полезно при млади пациенти. Терапията на дислокацията на лещата обикновено се състои от хирургично отстраняване на лещата и осигуряване на съответно силно пречупваща се конструкция на очила или отстраняване на удължените влакна на лещата при запазване на лещата и светлината на окото. Въпреки това, често корекция на късогледство чрез монтиране очила or контактните лещи също е достатъчно.

В областта на костната система, сколиоза на гръбначния стълб, което се среща при половината от пациентите, може да бъде подпомогнато от корсет, особено при деца. Целта е да се предотврати влошаване на огънатия гръбначен стълб по време на растежа. Той обаче няма траен изправящ ефект.

Ако сколиоза е над 40 градуса, трябва да се обмисли хирургично изправяне на гръбначния стълб от ортопед хирург, за да се предотврати бял дроб проблеми и обратно болка. В повечето случаи фуния сандък или терапия с гръдния кош се извършва само по козметични причини. Само в най-редките случаи има компресия на бял дроб, сърце или аорта, които трябва да бъдат коригирани хирургично.

В случай на плоско стъпало, стелките и подходящите обувки могат да облекчат болка и подобряване на комфорта при ходене. Рядко е необходима хирургична реконструкция на свода на стъпалото при синдром на Марфан. Изпъкналостта на ацетабулума се изисква да се лекува само при около 5% от засегнатите възрастни поради бедрото болка и ограничена подвижност и се лекува с изкуствен тазобедрена става.

Профилактичното използване на кръвно налягане-подпускащите се лекарства, бета-блокери, за забавяне на дилатацията на аортата, се оказват ефективни, особено при по-млади неоперирани пациенти със синдром на Марфан. При по-възрастни пациенти или пациенти, които вече са лекувани, не може да се определи ефикасност. ендокардит профилактика, т.е. антибиотична терапия за предотвратяване на възпаление на вътрешната лигавица на сърцето, трябва да се предприема при пациенти с Marfan за всички операции или големи наранявания, тъй като те са особено податливи на това поради увредените съдове и сърдечни клапи.

Продължителността на живота на синдрома на Марфан е значително намалена при нелекувани пациенти. С оптимална терапия обаче може да се постигне до 60 години живот, при условие че болестта и нейните животозастрашаващи усложнения се диагностицират рано. Прогностичната оценка обаче е проблематична при пациенти, които не отговарят на всички критерии за заболяване. Тъй като синдромът на Марфан е фенотипичен континуум, който може да варира от неонатален синдром на Марфан с продължителност на живота по-малка от една година до лека форма без външни прояви и почти без сърдечно-съдови усложнения, често е трудно точно да се оцени хода на времето.